18.01.2014 г., 18:51

Някога

541 1 0

Някога там, в долината,

самотен мъж

поливаше градината си.

Аз тичах под моето хвърчило

и израснах пред очите му.

 

След това…

след това ме обградиха

свъсените погледи

на обсебените от самите себе си.

 

Но дори в тях открих онова,

от което те имаха нужда,

само че не успях да им го върна –

или аз бях лош подател,

или те - безучастни получатели.

 

Понякога лежа по гръб,

гледам небето

и си спомням

за онзи мъж от моето детство.

Надписвам пощенския плик

и хващам канапа на хвърчилото.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Илиян Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Разплитане на тишините

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Маргаритено

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Мъжко хоро

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Любовта си отива в неделя. По здрач.

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...