Някой, някъде
Кой небето обагри в червени,
топли, ласкави краски над мен?
Капки кръв в изтънелите вени
на усмихнат пред другите ден.
Кой нашари дърветата щедро,
а отне ми и двете очи?
Щом задреме измамната ведрост
кестен див е сърцето – горчи,
тази есенна болка, която
за усмивка фалшива смених.
Денем тя се преструва на лято,
нощем зъзне в поредния стих.
Бели сови, безсънни отглеждам,
от крилете им сипе се сняг...
И сама си измислям надежда,
за да дишам до утрото. Мрак,
ме люлее и тихичко срича,
стара приказка. Краят е нов.
Някой, някъде – сам, необичан,
вместо мен го дописва с любов...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
