Няма никакъв Бог.
Няма никаква милост отгоре.
Няма име, с което гнева си да можеш да кръстиш.
Колко грешни въпроса зададе?
И кой те събори
в пропастта на вината?
Видя ли отблизо страха си?
Помири ли се вече с неравния ритъм на болката?
Не можа да обикнеш това разярено лице.
Този навик да слагаш на своята мисъл окови
те превърна в отчаяно, свито в тъгата, зверче.
Накъдето погледнеш – умът ти съзира тревога.
Зад кого да застане сломеното в тебе дете?
Кой вместо тебе вратата сега ще отвори -
тази прашна врата, зад която животът расте.
Кой те чака отвън?
Само шепа познати безумци?
Не размахвай ръце
да доказваш със жест свобода.
Не е начин сълзата да стигнеш накрая до другите,
с мисълта, че животът е просто солена вода.
Няма Бог, който съди отгоре и гледа.
Свободата е рамка, в която рисуваш криле.
И изглежда далечна онази случайна победа,
за която живее сломеното в тебе дете.
© Бистра Малинова Всички права запазени