Няма ме в сърцето ти...
Празна стая със безброй стени
и няма никъде врата...
Стоя заключен, изоставен,
сам със свойта самота...
Прозорци хиляди... безчет...
проектират образа ти в мен.
А аз рисувам го с ръце
в безмълвното пространство...
Оглеждам се в гигантско огледало,
но образ няма, само спомен...
Ярък, сладък спомен,
че сърцето ненапразно е туптяло...
Лунен лъч промъква се през процеп,
рисува образа от звезден прах...
Втурвам се аз в миг да те прегърна,
но прегръщам само ледения мрак...
И пак съм сам,
заобиколен от облаци тъга...
И тичам от прозорец на прозорец
и не спирам да повтарям, да крещя:
"Да, обичам те!
Искам с тебе да пребъда,
да остарея и умра,
щастлив от своята съдба!"
...............................................
Векове по-късно се оглеждам,
образа бленуван пак съзирам...
там някъде, до някаква стена...
и тичам... но само студ намирам...
Пак в стаята съм сам...
Няма ме в сърцето ти...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Венцислав Крумов Всички права запазени
...
