Няма с мен
Навъсен ден, стоиш пред мене няма,
прегръщам те и нежно с глас шептя.
Пак съм тук,
в очите ти засмени
виждам как се ражда нов света.
После на перона очаквам своя влак,
седиш до мен с ръка на мойто рамо.
Къде съм тръгнал?!
Даже да не падне мрак,
аз искам те до мен да бъдеш само.
Открадни ме от света с мечтите си, в които
аз сънувах теб в нощта безмълвна... заваля...
Вземи ме пак с дъха си,
роден в гласа ми скрито,
цял обгърнал теб, невинно да заспя.
Пътувам сам, вали навън сърдито,
броя сълзи след есенния дъжд,
а нещо в мен
боли почти открито,
загърбвам гари и море от тъжна ръж.
И гледам през стъклото – отива си денят,
тъй както ти от мене си отиваш.
Но знам, ще се завръщам винаги
насън в градът,
във който ти без мен сега заспиваш...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Янко Панко Всички права запазени
много хубав стих