Може би... в друг един живот
живели двама, влюбени и млади,
на кладата горели от любов,
отпивали от болката с наслада.
Греховната, дарена им от Бог,
/от хората отричана тотално/,
прегърнала душите с таен зов,
всевечно, па макар така скандална.
Тя – млада монахиня, той – отец
на служба в манастира за девици,
съшивали си мислите с конец,
с везмото свързващо съдби на птици.
Мечтаели без страх да полетят,
да минат през високите дувари,
с кандилцето в ръце, без свян и страх,
то пътя им да свети, да ги пази.
Но за беда, игумен ги видял.
Светулката щастлива ги предала.
И раят в миг превърнал се на ад,
крилете им прекършени остали.
Но помни манастирът и до днес,
спомен... за любов недостижима,
как две души, отдали са обет
пред Бога свой, за бъдеще незримо.
05.08.2017
© Таня Мезева Всички права запазени
онова разстояние за което наказват.
А пък Бог наредил е първо да се обича
любовта е криле с белезите от бича...
Аплодисменти и от мен!