Обич без край и начало
Носиш ми залез. А плажът мълчи, в унес прибоя разресва.
Сън огледален — в две тъмни очи лунен сапфир е проблеснал.
Парещ, дъхът ти преражда се в бриз, в танц на момче и момиче...
Чезне денят ни, ненужен каприз. С вярност нощта ни се врича.
Устните дирят свой пристан и бряг, губи светът очертания.
Плахо намирам те в крехкия мрак — песен, стаена в дихание.
Бавно докосваш ме, шепнеш ми с плам. Дявол ли, Бог ли те кара?
Как омагьосваш плътта ми и с длан ме претворяваш в китара...
Пръстите струни са, пулсът е такт, тихо въздишат акорди.
Погледът лунен не чака антракт, вечност рисува ни с гордост...
Два силуета в зори се топят в чиста любов без преструвки.
Връща се, ето го целият свят, нежно побран е в целувка!
Наши са всички минути и дни... Чакат ни в тях да се влюбим.
Клетва изричаш. Докрай остани! Мигнем ли, ще се изгубим...
Утрото плисва, от сладост горчи в най-необятното бяло.
Изгрев орисва две тъмни очи с обич без край и начало.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепа Петрунова Всички права запазени
