Обич непростима
Отивам си, макар отдавна вече
теб да те няма стихнал тук до мен.
Сърцето ми – жадуващо сираче –
опърпано и мърляво съвсем
с очички нежно в мрака те изпраща,
помахва с пръсти мръсни днес след теб,
след сянката ти в мрака сив горяща
и тихичко се сгушва пак до мен.
Отивам си едва сега, любими,
а теб те няма много, много дни.
Душата ми – робиня – позволи ми -
агонията поливах със сълзи
и тя растеше като черен, остър бурен
в градината, сред пъстрите мечти
от вятър недокоснат, необрулен,
забиващ се, разкъсващ мойте дни...
Отивам си след толкоз много време
от твоя лик, останал вече спомен.
И обичта ми – твърде тежко бреме –
поемам на плещи... В света огромен
ще скитам все сама, ала свободна,
без твойта жалост тегнеща, горчива...
Какво е раната от нож, прободна,
щом с тебе и без теб не съм щастлива?
Отивам си, макар отдавна вече
теб да те няма стихнал тук до мен.
Светът ми, на мечтания обречен,
се сблъска със страха ти. Наранен
денят ми се превърна във пустиня,
сънят ми бавно спира да тупти...
Отивам си, о, обич непростима...
Но чак сега... Обичам те... Прости!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кристина Всички права запазени
