Перонът на любовта!
Изпусках постоянно ранни влакове,
край мене профучаха без да спират.
Стоях сама, подобно полски макове,
за късните не пазех вече сили.
В последния вагон видях надеждите,
пътували без бъдеще и минало.
Останах с настоящето, да гледам,
перон безмълвен в гарата безименна.
Останах само пътница за никъде,
подхвърлен сред вълните древен кораб,
и брулеха ме ветровете всякакви,
фучащи в своя шемет неуморен.
За теб, любов, живота бих си дала,
без да поискам нищо във замяна,
Окъсана по пътя бих вървяла,
да видя пак лицето ти засмяно.
Когато от любов кипи сърцето
и дъжд случаен пари на сълзите,
се връщам на перона там, където
за първи път се срещнаха очите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
