Обичайно полугодие

 Януари - месец начало.
Ти падаш от звездния купол на зимната нощ,
после се втурваш и всичко осъмва във бяло.

Навън е студено и вее,
сняг ми затрупа следите, (какво съвпадение) -
аз пък присъда му дадох, на смърт равна - Пролет!

На стареца в парка с евтино палто
и винаги празни джобове,
за кой ли път дадох цигари и огън,
а той не престана да крие лицето си в носната кърпа
и с жар да разказва за днешно и минало,
(с думи от някого крадени).
- Щом имам - му казвам - ще давам,
а той ми отвръща: "Напред да вървя, и да побеждавам!"

Януари е месец начало... и край
на нещата несбъднати - край
и начало на нови надежди и мисли,
болезнено стъпквани.

Под покрива бял пак зъзнеш и чакаш,
съдбата възпял, ти спомена мачкаш.
Несвикнал да чака е тук Февруари.
По-кратък от всички, сякаш ненужен,
и пълен със синкав отблясък,
прилича на блян теменужен.
Палав и непостоянен, сърдит,
но простен от житейската давност,
той е подвиг безславен
и Март го покрива без излишна сантименталност.

Март като змия сменя старата кожа,
земята разплакана пълни реките
и бие със пъпки дърветата;
старецът гали с усмивки по-ниските клони,
от смях премаляли, те гледат надолу
и слушат -  все думи от някого крадени.
Защо не изгниват?! - Старецът знае.

"Март като змия сменя старата кожа"...
умрял бил старикът - чухте ли вица? -
Първи Април някак тихо се вля в цветовете.
- Да бъдат проклети! - простена слепецът,
захвърли бастуна и хукна
да "види" как пейката в парка се счупва от мъка.

... Но клоните помнят и тихо си шепнат,
"все думи от някого крадени":
"Животът умря - да живее Животът".
Лудият хваща дъжда с пълни шепи,
възторжен го хвърля нагоре,
а капките връщат в главата му
спомен за по-силни удари,
знае ли той, че земята е кръгла -
спомня дъждът... неизбежното връщане.

* * *

Отново е Пролет - "На тебе прилича" -
беше ми казал Старикът.

Добрият художник изплува от гъстата кал,
рисувайки цвят и на плод и на бурен,
да бъда красив... изрязани нокти бих дал,
ръката си давам да бъда по-мъдър.

Май - стопли квартала, разтвори прозорците,
децата играят и учат пороците.
Паркът е скучен, без стареца дето...
но аз ще поседна, ей там, при детето.
Търся във себе си чувства и мисли -
гнети ме въпросът: "Дали ще повярват?" - детето и клоните.
Ще повярват ли Те, че съм истински...

В парка се разхождат други старци,

уверени, че любовта не съществува.

Вятърът събаря шапките им,

весел на листата се любува,

после гали побелелите коси

и шепне скрито, но правдиво:

"Ако не обичашшш, ти не си добър, нее сиии."

Първият удавник

е вече сред морските дюни

и с неговите викове за помощ,

запъхтян от бяг пристига, Юни.

Изморен съм за герой.

Ще се върна там, където съм любим.

Възможен!