Обичам те, не ме обичаш
Държиш се с мене все едно
не можеш да обичаш силно.
Сама и гола в своето легло -
имаш се за много сексапилна.
Е, да, така е! Как да отрека?
Щом аз самият за това мечтаех.
Но не в това се крий съблазънта
на външните ти красоти омайни.
Знай от мен, ще дойде ден -
ти някак ще узнаеш как се чувствам.
Ще дойде някой - цяла в плен
в авантюра нова ще се впуснеш.
Дотук добре! Но после - край -
ще секне любовта "голяма".
Този сладък земен рай
ще наричаш със тъга: "Измама!".
Ще плачеш и ще страдаш, твои сълзи
ще капят. Безутешно. Той отиде.
Тежък спомен теб ще сполети -
момчето изоставено. Аз идвам!
И също бързо, знам, ще си замина.
Че само спомен вече съм останал!
Образ от годините изстинал,
лекичко ще стопля твойта рана.
... Ах, обичам те - не ме обичаш!
Нима сме само ний така?
Нима сме двамата красиви птички
самотни във небето, без ята?
Ех, живот, тъй приказен и злостен,
със теб е винаги така!
Раждаш се и "Бог да прости!",
а между другото - тъга -
по несподелените любови,
с които сам ни срещаш ти.
Май не искаш наготово
просто да ни щастливиш?
Мигар не можеш двама души
просто да ги събереш?
В облаците да ги сгушиш
или в синьото море?
Че днес е тъй - един обича,
на другият пък не му пука.
И му иде често да изрича:
"Бягай! Махай се оттука!"
И бягаш. Всичкото забравяш.
След време пак си спомняш и боли.
Защо, животе, спомен ми остави
нейните божествени очи?
Защо животе... тя държи се с мене,
сякаш, че не може да обича?
Хайде, прегърни ме, отговаряй ми!
Чуй ме ти! Туй на що прилича?
Не е ли редно, щом като го искам,
с нея мъничко да поговоря?
Не е ли редно, този дето страда,
с последен зов вратата да затвори?
... Шептя: "Обичам те! Не ме обичаш!"
Животът се е сгушил и мълчи!
Сякаш иска да ми каже: "Тичай!
Нейни ще са твоите сълзи..."
не можеш да обичаш силно.
Сама и гола в своето легло -
имаш се за много сексапилна.
Е, да, така е! Как да отрека?
Щом аз самият за това мечтаех.
Но не в това се крий съблазънта
на външните ти красоти омайни.
Знай от мен, ще дойде ден -
ти някак ще узнаеш как се чувствам.
Ще дойде някой - цяла в плен
в авантюра нова ще се впуснеш.
Дотук добре! Но после - край -
ще секне любовта "голяма".
Този сладък земен рай
ще наричаш със тъга: "Измама!".
Ще плачеш и ще страдаш, твои сълзи
ще капят. Безутешно. Той отиде.
Тежък спомен теб ще сполети -
момчето изоставено. Аз идвам!
И също бързо, знам, ще си замина.
Че само спомен вече съм останал!
Образ от годините изстинал,
лекичко ще стопля твойта рана.
... Ах, обичам те - не ме обичаш!
Нима сме само ний така?
Нима сме двамата красиви птички
самотни във небето, без ята?
Ех, живот, тъй приказен и злостен,
със теб е винаги така!
Раждаш се и "Бог да прости!",
а между другото - тъга -
по несподелените любови,
с които сам ни срещаш ти.
Май не искаш наготово
просто да ни щастливиш?
Мигар не можеш двама души
просто да ги събереш?
В облаците да ги сгушиш
или в синьото море?
Че днес е тъй - един обича,
на другият пък не му пука.
И му иде често да изрича:
"Бягай! Махай се оттука!"
И бягаш. Всичкото забравяш.
След време пак си спомняш и боли.
Защо, животе, спомен ми остави
нейните божествени очи?
Защо животе... тя държи се с мене,
сякаш, че не може да обича?
Хайде, прегърни ме, отговаряй ми!
Чуй ме ти! Туй на що прилича?
Не е ли редно, щом като го искам,
с нея мъничко да поговоря?
Не е ли редно, този дето страда,
с последен зов вратата да затвори?
... Шептя: "Обичам те! Не ме обичаш!"
Животът се е сгушил и мълчи!
Сякаш иска да ми каже: "Тичай!
Нейни ще са твоите сълзи..."
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Шуманов Всички права запазени
, но този беше за един дъх)
