Обикнах ада
По пътя тръгнах, непознат за мене,
загубих всякаква представа за живот и време.
Незнайно озовах се във пределите на ада
и горях, затъвах без пощада.
Виждах единствено на дявола очите,
той убиваше жестоко в мен мечтите.
Говорих му единствено с една молба,
да ме пусне да си тръгна у дома.
Тогава той лукаво се усмихваше,
"Ще дойде време" - иронично винаги ми казваше.
И всяка нощ заспивах със надеждата,
че тази нощ ще бъде може би последната.
И пак сънувах моя дом със моите липи,
къщата, която ще позная и насън дори.
Сърцето ми за пътя към дома копнее,
по него да се върне ден и нощ жалее.
Мина време, може би години, векове,
аз забравих всички страхове...
Тогава дяволът отвори пътната врата.
-Хайде, тръгвай вече у дома!
Чувах думите, които толкова съм чакала,
за които нощ след нощ съм плакала!
Но сърцето ми за миг замря,
забравих пътя към дома!
Щом излязох, дяволът ми рече:
"Послушай твоето сърце човешко".
Аз вървях, а сърцето ми крещеше,
то обсебено от ада беше...
Пътя към дома аз вече съм забравила,
единственият дом е адът, който съм познавала.
Очите гледаха към портите на ада,
краката теглеха ме пак към прага...!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антониа Димитрова Всички права запазени