Обикнах ада

По пътя тръгнах, непознат за мене,

загубих всякаква представа за живот и време.

Незнайно озовах се във пределите на ада

и горях, затъвах без пощада.

Виждах единствено на дявола очите,

той убиваше жестоко в мен мечтите.

Говорих му единствено с една молба,

да ме пусне да си тръгна у дома.

Тогава той лукаво се усмихваше,

"Ще дойде време" - иронично винаги ми казваше.

И всяка нощ заспивах със надеждата,

че тази нощ ще бъде може би последната.

И пак сънувах моя дом със моите липи,

къщата, която ще позная и насън дори.

Сърцето ми за пътя към дома копнее,

по него да се върне ден и нощ жалее.

Мина време, може би години, векове,

аз забравих всички страхове...

Тогава дяволът отвори пътната врата.

-Хайде, тръгвай вече у дома!

Чувах думите, които толкова съм чакала,

за които нощ след нощ съм плакала!

Но сърцето ми за миг замря,

забравих пътя към дома!

Щом излязох, дяволът ми рече:

"Послушай твоето сърце човешко".

Аз вървях, а сърцето ми крещеше,

то обсебено от ада беше...

Пътя към дома аз вече съм забравила,

единственият дом е адът, който съм познавала.

Очите гледаха към портите на ада,

краката теглеха ме пак към прага...!