Обикновен Юлски ден
Видях те, най-случайно в този
най-обикновен и малко скучен ден.
Бе юли, въздухът тежеше, но ти не ме видя,
времето навярно помежду ни
много беше,
изтрило бе от паметта лица
и детските очи, в които се кълнеше.
Не ме позна - изминаха години,
навярно те са били пречката
да видиш в мен, в очите ми детето,
приело вече образ на жена,
но аз не те забравих никога,
прости ми!
Със спомена за тебе всеки ден живях,
рисувах във съня картини,
припомнях си понякога за нас.
И колко ли лета отминаха
от онова
и колко ли Слънца
посрещнали сме с хората любими
и колко утрини до други рамена...
Животът покрай нас камина е,
но миналото в нея изгоря
и ни веднъж, и в ни една студена зима
сърцето ми измръзнало не сгря.
Изпратих толкова години,
без теб и толкова посрещнах...
чак спрях да ги броя!
Ловят се само тънките бразди, едва личими
и мъничко по малко остарях!
Научих се да бъда силна,
от теб най-скъпият урок!
От малкото невинно, твоето момиченце,
остана само блясъка в очите
и вече поизтритата тъга.
Видях те най-случайно днес.
Отмина ме, не спря дори за поздрав.
Но ти запазил си в очите детството,
за първата любов и лудостта...
За първи път когато сме обичали...
А днес ни помен от това!
Ни спомен от децата тичащи,
ръцете стиснали "чак до смъртта!"
И само във косите нишките
сребристи някак си тежат.
И все пак ти за мен си същият,
оставаш моето момче,
така наричах те!
Помниш ли?
Не, твърде късно е
да връщаме назад,
времето неумолимо между пръстите тече.
Животът ни отдалечи тъй много,
на мен ми стига
в този най-обикновен
и даже малко скучно-тъжен,
парещ юлски ден,
че те видях,
за миг поне.
Дори е много...
най-обикновен и малко скучен ден.
Бе юли, въздухът тежеше, но ти не ме видя,
времето навярно помежду ни
много беше,
изтрило бе от паметта лица
и детските очи, в които се кълнеше.
Не ме позна - изминаха години,
навярно те са били пречката
да видиш в мен, в очите ми детето,
приело вече образ на жена,
но аз не те забравих никога,
прости ми!
Със спомена за тебе всеки ден живях,
рисувах във съня картини,
припомнях си понякога за нас.
И колко ли лета отминаха
от онова
и колко ли Слънца
посрещнали сме с хората любими
и колко утрини до други рамена...
Животът покрай нас камина е,
но миналото в нея изгоря
и ни веднъж, и в ни една студена зима
сърцето ми измръзнало не сгря.
Изпратих толкова години,
без теб и толкова посрещнах...
чак спрях да ги броя!
Ловят се само тънките бразди, едва личими
и мъничко по малко остарях!
Научих се да бъда силна,
от теб най-скъпият урок!
От малкото невинно, твоето момиченце,
остана само блясъка в очите
и вече поизтритата тъга.
Видях те най-случайно днес.
Отмина ме, не спря дори за поздрав.
Но ти запазил си в очите детството,
за първата любов и лудостта...
За първи път когато сме обичали...
А днес ни помен от това!
Ни спомен от децата тичащи,
ръцете стиснали "чак до смъртта!"
И само във косите нишките
сребристи някак си тежат.
И все пак ти за мен си същият,
оставаш моето момче,
така наричах те!
Помниш ли?
Не, твърде късно е
да връщаме назад,
времето неумолимо между пръстите тече.
Животът ни отдалечи тъй много,
на мен ми стига
в този най-обикновен
и даже малко скучно-тъжен,
парещ юлски ден,
че те видях,
за миг поне.
Дори е много...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кристина Всички права запазени
