Обител
ОБИТЕЛ
Иззидали сме си стена –
и аз не мога да те видя,
не смея да те обвиня
в ненавист, злоба, мъст, обида,
и да те милна – не успях,
ръка да вдигна – не сполучих,
да чуя светлия ти смях,
да те нахокам като куче,
да ти разкажа своя сън,
или страха ти да отнема.
Връз мене се стовари гръм.
Не ми остана капка време –
за нищо – нито за любов,
за думи – дълго премълчани.
Като мушица о стъкло
се блъскам и покривам с рани.
С теб ми е нужна в този свят
една-единствена обител.
Ако се чувстваш с мен благат,
да сринем – моля те! – стените.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
