Обречен
Душата ми я няма, има само бездна,
огромна, зловеща, километри дълбока.
Ах, как искам аз да изчезна,
но, уви - не ме пуска съдбата жестока...
Изглежда безкрайна, но всъщност не е,
свършва там, където свършват мечтите,
където няма ден, а само нощ, където
няма ги горите, няма ги реките,
няма ги полята, няма го небето,
няма го слънцето, няма ги звездите,
а има само мрак, там горещо е, изгарям,
студено е, измръзвам, студено като в ад,
не мога да чувствам, да мисля, нито да говоря,
аз съм там, превръщайки се в твар, във гад...
Но, уви - не мога нищо аз да сторя...
Където и да търся, душата ми я няма,
без нея съм нищо, студен и безчувствен,
тя е цвете, а аз съм само слама.
Без нея съм мръсен, опетнен и самотен!
Не, отказвам се, няма да търся, загубих.
Изгубих душата, със нея живота,
мислех, че това е сън, но не се събудих.
Аз съм мъртъв, но жив, отбягвам смъртта,
защото знам, че без душа, отивам право във ада,
знам, че дяволът ме чака, с усмивка широка.
Затова ще живея, ще се надявам, ще търся, о, да,
моята душа, за да запълня бездната дълбока...
Живота може да е като ад без нея,
но смъртта не е "като", а е.
Затова я искам, за нея копнея,
желая да я усетя още веднъж поне...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Тони Всички права запазени
