Очите не лъжат
В очите ми вече не плуват раздели,
коя от коя по-мъчителни.
По някаква, Божия явно, повеля
всяка мъка си има лечители.
Било във лицето на жадното време,
пресушаващо слъзни реки,
било във монашеското усамотение
на душата, подирила себе си,
било във разгулно самоунищожение
на плът, принизена до нищо,
в пътешествията отвъд пределите
на угаснало вече огнище.
Всеки се хваща за пояс спасителен,
колкото хора - и методи разни.
Продължаваме, олекнали, чисти,
но очите са малко по-празни.
Човек след човек опустяват нацяло.
А сърцето се свива до ирис.
Кому е притрябвало ново начало,
щом краят е същият винаги!
Бях във този овраг. Всеки бил е.
На дъното казах си: Край!
Поройните спомени ме заливаха...
И на крачката от удавяне
се зарекох, че никога и на никой
няма да подаря очите си!
Тогава съдбата се е подсмихвала:
"Момиче, не се заричай!"
В очите ми има Момче! И са пълни
с узрели жита, със светулки,
с копнежи-теменужки разцъфнали
в дланта на гальовното слънце,
с нанизани върху заника нотички -
броеница от юлски мелодии,
едри гроздове в есенни кошници
и звезди, дето щастие ронят,
неизчерпаемост, от която извират
бистри потоци спокойствие,
чудното преоткриване на Всемира,
на сакралното тайнство - Обич.
В сърцето ми има Момче. А за края
... с Него забравих да се терзая!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
