Очите, в които умира пролетта

Пресече се небето в твоите очи
Мастило стана синевата - сенчица докрай ранена.
От седем дена птица в него не лети...
В тюркоаз замръзна на съдбата в нейната корона.

А ти, на който  лицето бе от светлина,
и струеше, сякаш Ангел в бяла доброта-
в очите на най-синята ти небесна тишина,
разцъфваше най-синият синчец на пролетта.

Усмивката ти - от моя Ангел тайна бе следа,
по всички улици вървеше и смееше се с мен.
Сега след дъжд, студена е, разплакана трева,
и пепел е от спомен, дълбоко в мен сломен.