Ода за Мотиката
Тя бе оръдие в ръцете на човека.
И мъкна я на гръб той много века.
Забива я в земята плодородна
и точи я да бъде модна.
Но времето на къра се изниза,
човека взе от село да излиза.
И хвърли я на сянка под асмата,
да гние мръсна в тишината.
А плевели и буренаци,
развяха своите калпаци
и скоро почвата ронлива,
загуби името си –Нива.
А бай Иван от махалата,
си пусна там овцата
и тя нагази всичкото зелено,
де що си беше буйно , не косено.
И тъй живота на селяка,
във времето машинно се прецака.
И вече нямаше орачи,
и вече нямаше копачи,
а само кози разводачи.
Селцето малко се опразни -
градът привлече ни с съблазни.
И вече мишката от скрина
в ръката ни безшумно мина.
И днес във фермичките на Фейсбука,
някой пак ще си извади лука,
но на мотиката какво и пука,
щом вече от забрава-
на сянка под асмата тя не става.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Lyudmila Stoyanova Всички права запазени
