В зората ясна синева синее

и бял воал простира тя в покой.

На клона врана черна се чернее,

загърбила дома си сред порой.

Кажи ми колко много ще боли,

когато ме подминеш ти безгласно.

Аз бих крещяла в здрача сенчест,

но уви, остава пусто пак и ясно.

Сред клоните крилете ми посърнали,

отпуснато земята своя търсят.

И слънцето сред облака навъсен

се пита закъде сме тръгнали.

Избяга ли от мен, когато

аз виках във екстаз от отчаяние?

Прокудих сянката си от съратие,

а ти се върна само с тяло.

В зората ясна призрак се белее

и сиво се протяга той с въздишки.

Опитомени птици се чернеят,

загърбили слова и мисли.