Опитомени
В зората ясна синева синее
и бял воал простира тя в покой.
На клона врана черна се чернее,
загърбила дома си сред порой.
Кажи ми колко много ще боли,
когато ме подминеш ти безгласно.
Аз бих крещяла в здрача сенчест,
но уви, остава пусто пак и ясно.
Сред клоните крилете ми посърнали,
отпуснато земята своя търсят.
И слънцето сред облака навъсен
се пита закъде сме тръгнали.
Избяга ли от мен, когато
аз виках във екстаз от отчаяние?
Прокудих сянката си от съратие,
а ти се върна само с тяло.
В зората ясна призрак се белее
и сиво се протяга той с въздишки.
Опитомени птици се чернеят,
загърбили слова и мисли.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Криста Всички права запазени
