Опитомяване на лавина
Опитомяване на лавина
Изгребал бих със шепи цяла вечност
да те достигна, да те опозная,
за да ми светиш дълго - фар далечен -
под малкото небе на тази стая.
Но заслепен понякога от ярост,
на ревността из тъмните прибои,
кръжах и вих като изгубен гларус,
със клюн разкъсал сънищата твои...
Но ти не ме подлъга със трохички,
а освети и болчиците даже
на моята душа, когато всички
от мен страняха. Като от прокажен.
А аз какво?! Не свърнах в тази жажда:
гнездо да свия и веднъж да кротна.
Ти само знаеш как среднощ израждам
овЪглен стих - присъда доживотна...
И в брачното ни ложе зъл се спускам,
доде звездите утрин слепи стинат.
А ти мълчиш. Опитомяваш с устни
и сбираш плахо пепел от лавина...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
