Едва се държи горката - овехтяла, окуцяла,
с дървени кепенци - пречупени ръце.
Много преживяла,
ала днес - осиротяла,
провряла през лозата посърналото си лице.

Ароматен храст до нея се белее,
краси ръждясал черен катинар.
Люлякът напук на всичко хубавее
до сянката на стария, разлистил се чинар.

С пресъхнало гърло чешмата за капка жадува,
в долапа си още пази менче от метал.
Гласa на капчука само дочува,
а песента му и носи мъка и печал.

Надпис избелял на портата виси -
домът бил някога жив и образцов...
На гвоздей табела с обков едва се крепи,
отправя към всички ни зов и молба за любов...

ЗримА