23.07.2009 г., 12:31 ч.

Още те обичам 

  Поезия
647 0 2

Ти ми каза да не пускам ръката ти, 
ботушите ни грубо пееха в прахта.
Слънцето ни заслепяваше с пожари,
беше тежко за дишане. Там,  до реката
се поливахме с хладна вода.

Ти ми каза да ставам и аз се изправих -
„Дано се гордее” твърдях си студено .
„Каквото ми каже, това ще направя.
Ще види, че мога и аз да се справя.
Дано се гордее със мене!”

Ботушите ни търкаха острите камъни,
във дробовете хлътна прах.
Стараехме се да сме твърди и хладни,
да не мислим за смърт, за да бъдем безстрашни.
Но какво е човекът без страх?

Ето там, ето на слънце проблесна
приклад, и до него още един.
Не мислехме вече, дали сме безстрашни.
Като сенки потънахме в сенките хладни.
Посрещнаха ни с огън и дим.

Прикладите ни погледнаха безоко -
а беше ден, беше хубав ден.
Не исках да върша нищо жестоко,
но покорно следвах избраната посока.
„Дано той се гордее със мен”.

Избегнах куршумите, извадих си ножа,
но ти използва своя пръв.
И аз те последвах. Както винаги правех.
Не се размекнах, не те изоставих.
И тогава потече кръв.

Беше мека тревата - да легнеш на нея.
Но те кървяха, кървяха там.
А в кръвта им слънцето палеше огньове.
Те няма, няма да те наранят отново.
А ти няма вече да се справяш сам.

Откакто се завърнахме от гората,
преситени от кръв и от прах,
щом ти трябва ръка - ти ми търсиш ръката,
щом съм в беда - ти си с мен във бедата.
И сме заедно, щом ни е страх.

Аз съм нож във ръката ти, спътник по пътя -
като в онзи горещ, слънчев ден.
Дойдe времето, страх, да те преглътна.
Дойде времето, срам, да те престъпя
щом той се гордее със мен.

© Ади Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубаво е!!!
  • Ех, момиче малко, какво знаеш ти за пролятата кръв?
    Дано никога не усетиш нейният дъх!
Предложения
: ??:??