Осиротях
Отиде си... остави ни сами,
без твоята любов осиротели.
Знам, неизбежно е,
а толкова боли:
оглеждам се...
да зърна косите посребрели.
В сърцето ми ти пак си тук -
плетеш поредния пуловер,
приседнала на пейката отвън,
следиш с очи как твоя внук
играе с топката на двора.
Ти никога не беше уморена,
посрещаше ни с топлия си глас,
а къщата, все тъй подредена,
бе винаги отворена за нас.
Още помня малката градина -
море неизброими цветове,
лалета, рози, къдрави гергини
разнасяха там своя аромат.
Прощаваше ни всяка лудория,
дори и строга, пак усещах обичта ти.
Подавам ти ръка...
Моля те, вземи я!
За да получа прошката ти...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Зл Павлова Всички права запазени
