Осиротях
Отиде си... остави ни сами,
без твоята любов осиротели.
Знам, неизбежно е,
а толкова боли:
оглеждам се...
да зърна косите посребрели.
В сърцето ми ти пак си тук -
плетеш поредния пуловер,
приседнала на пейката отвън,
следиш с очи как твоя внук
играе с топката на двора.
Ти никога не беше уморена,
посрещаше ни с топлия си глас,
а къщата, все тъй подредена,
бе винаги отворена за нас.
Още помня малката градина -
море неизброими цветове,
лалета, рози, къдрави гергини
разнасяха там своя аромат.
Прощаваше ни всяка лудория,
дори и строга, пак усещах обичта ти.
Подавам ти ръка...
Моля те, вземи я!
За да получа прошката ти...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Зл Павлова Все права защищены
