Останки от киселинен дъжд
Две шапки, еднакви като капки си вървели,
после духнал вятър, в миг те полетели...
Като чайки над морето черно реели се те,
радвали се на вълните бели, пърхали с въображаеми криле.
Но внезапно вятърът утихнал, полетът превърнал се във спускане стремглаво -
а ако Нео бе изял не хапчето лилаво, бе сънувал своя собствен сън,
ако не бе ламтял за тайните на Мефистофел, ако бе почакал малко, ако бе останал там - навън...
То може би поне едната би видяла го и пожелала - да скрие рошавата му коса,
да го погали... и би прошешпнала... "Да, аз съм любовта!"
А сега е страшно, непознато, вътре - вдън огледала,
няма път, посока, нито капка светлина.
Що се случи - пита Морфиъс, а Смит отвърна - Нео ослепя!
Дай му още хапове, и тоз път разноцветни, да яде, да търси.
Да научи се да пита, преди да тръгне да лети,
да повярва в себе си, да се бори за изгубени мечти.
Що ли стана после с Нео - ще попитам аз.
Ще си отговоря сам - тръгвам, махам се оттук, чупя гадни стъклени прегради,
слизам долу сред агентите невидими, слагам тъмни очила - още не е ударил дванайсетият час...
Ще открия отговора на извечния въпрос - за Живота, Вселената... и всички нас.
И ако Четиридесет и Две не стига, то нека бъде Двадесет и Четири,
А ако Чайката окаже се една -
дори ако вече хваната в капан от друг открия я,
ще намеря воля и надежда, ще скрия себе си под клетката,
ще я обичам на инат, и само ще и шепна -
ти сама си го избра!
И знам, че тя ще съжали, за изгубените мигове надежда, за непроронени сълзи,
за неизказаните чувства, за неизживени красоти.
Но ще ме изгони - махай се оттук, гаден психопат си ти!
Аз дадох ти крила, а ти повярва си, твърде близо до сърцето искаш да летиш, махни се от очите ми!
И постигнал своето отново - истината да ти бъде казана в очите, щото тъп си, от намеци и заобиколки хич не вдяваш, или пък вдяваш, но не искаш да приемеш,
ще се качиш там горе, на острова оголен, в мъглите, газейки трудната земя,
ще проклинаш тези странни, някак си... неразбираеми - да, лунни същества,
и себе си... а и някои други неща,
ще желаеш цял живот да отмъстиш - за него, този, който наистина обичаше, който търсеше любовта,
но който ти дори за миг не остави на спокойствие, да бъде себе си, да направи сам избора,
да приеме някаква, каквато и да е - тежка, но човешка... просто съдба...
Сори, пич, късно е, каквото и да правиш - той умря.
после духнал вятър, в миг те полетели...
Като чайки над морето черно реели се те,
радвали се на вълните бели, пърхали с въображаеми криле.
Но внезапно вятърът утихнал, полетът превърнал се във спускане стремглаво -
а ако Нео бе изял не хапчето лилаво, бе сънувал своя собствен сън,
ако не бе ламтял за тайните на Мефистофел, ако бе почакал малко, ако бе останал там - навън...
То може би поне едната би видяла го и пожелала - да скрие рошавата му коса,
да го погали... и би прошешпнала... "Да, аз съм любовта!"
А сега е страшно, непознато, вътре - вдън огледала,
няма път, посока, нито капка светлина.
Що се случи - пита Морфиъс, а Смит отвърна - Нео ослепя!
Дай му още хапове, и тоз път разноцветни, да яде, да търси.
Да научи се да пита, преди да тръгне да лети,
да повярва в себе си, да се бори за изгубени мечти.
Що ли стана после с Нео - ще попитам аз.
Ще си отговоря сам - тръгвам, махам се оттук, чупя гадни стъклени прегради,
слизам долу сред агентите невидими, слагам тъмни очила - още не е ударил дванайсетият час...
Ще открия отговора на извечния въпрос - за Живота, Вселената... и всички нас.
И ако Четиридесет и Две не стига, то нека бъде Двадесет и Четири,
А ако Чайката окаже се една -
дори ако вече хваната в капан от друг открия я,
ще намеря воля и надежда, ще скрия себе си под клетката,
ще я обичам на инат, и само ще и шепна -
ти сама си го избра!
И знам, че тя ще съжали, за изгубените мигове надежда, за непроронени сълзи,
за неизказаните чувства, за неизживени красоти.
Но ще ме изгони - махай се оттук, гаден психопат си ти!
Аз дадох ти крила, а ти повярва си, твърде близо до сърцето искаш да летиш, махни се от очите ми!
И постигнал своето отново - истината да ти бъде казана в очите, щото тъп си, от намеци и заобиколки хич не вдяваш, или пък вдяваш, но не искаш да приемеш,
ще се качиш там горе, на острова оголен, в мъглите, газейки трудната земя,
ще проклинаш тези странни, някак си... неразбираеми - да, лунни същества,
и себе си... а и някои други неща,
ще желаеш цял живот да отмъстиш - за него, този, който наистина обичаше, който търсеше любовта,
но който ти дори за миг не остави на спокойствие, да бъде себе си, да направи сам избора,
да приеме някаква, каквато и да е - тежка, но човешка... просто съдба...
Сори, пич, късно е, каквото и да правиш - той умря.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Тихомиров Всички права запазени
