Две шапки, еднакви като капки си вървели,
после духнал вятър, в миг те полетели...
Като чайки над морето черно реели се те,
радвали се на вълните бели, пърхали с въображаеми криле.
Но внезапно вятърът утихнал, полетът превърнал се във спускане стремглаво -
а ако Нео бе изял не хапчето лилаво, бе сънувал своя собствен сън,
ако не бе ламтял за тайните на Мефистофел, ако бе почакал малко, ако бе останал там - навън...
То може би поне едната би видяла го и пожелала - да скрие рошавата му коса,
да го погали... и би прошешпнала... "Да, аз съм любовта!"
А сега е страшно, непознато, вътре - вдън огледала,
няма път, посока, нито капка светлина.
Що се случи - пита Морфиъс, а Смит отвърна - Нео ослепя! ...