От болка преболяла...
Издигам храм… от болки и неволи,
на хората с живот нелек, измъчен.
Събирам ги на шепи... Не говоря...
а вечерта - в постелята се свличам.
Но там сънувам ги дори, не спирам,
а толкова желая да ги няма…
Лицето ми изпива и издира
тя - болката на хората, голяма…
И само някога сънувам бяло -
реки пенливи, буйни водопади…
а някъде дълбоко в мен, отляво,
усмихва се невинната ми младост.
Във нея „Болка” - думичка е чужда,
и чиста е водата, до колене.
Там баба е поседнала на пруста,
преде и ниже с тъничко вретено…
От шарените черги аз надничам,
в душата ú се вглеждам - дивно мека,
из двора после премаляла тичам
по бабината, пъстрата пътека…
Пещникът днес е тъжен и не грее,
полу-съборената порта – онемяла,
а въжената люлка все люлее
душата ми, от болка преболяла…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Криси Всички права запазени
