От шапката ми се разкарай, къш!
От министерството на „Без надежда“
след дълго че́сане къде ли не,
измъдрили: “Надеждата говежда,
кой както иска да си я яде!“
Народът ял! С години, с мъка, с чесън,
преглъщал я с накълцан лют пипер,
дефакто не било изобщо лесно,
роднина-касичка-милиционер...
Така се стигнало да питат кмета
за някаква надежда от глуте́н.
„О, от глутен – на въ́рба в някой петък...“
Работел кметът само в този ден.
Дошло и ред на евродепутата:
„Е, как надеждите говежди да вървят?!“
Народът пак от вярата си пати,
най-твърдо вярва само в оня свят...“
Авторитетно се изкашлял попът:
„Ако са рекли няма да ядем,
за тайните вечери от Европа,
щом сметките получим щем – не щем.“
Кой както искал взел да пазарува!
Един и до луната се качи́л...
Мълчи историята – с долари ли, с рубли
подкупвали архангел Михаил...
... А яденето станало загадка:
Ту нямало надежда, ту пък бут.
Да видя лично... аз нали съм шматка,
от неракета кацнах в Тимбукту.
Оттам ви пиша, няма нищо ново,
любов – нашир, надеждата – надлъж,
рецепта „Мир“ е „пълнена с олово...“
Разкарай се от шапката ми, къш!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
