От ъгъла на болката
безмълвно ще се сгуша,
преди да си загърбя вярата,
че нямат дом сълзите.
Ще се опитам да разровя спомена,
та някак да прогледна в тъмното,
преди луната да си прибера в смълчаното.
Светулки ще напускам в стаята
и в оня миг на галеща сумрачност
ще свия поглед в тупкащата огненост.
Нощта се преживява с утрото
и мракът даже е ранимо гол,
щом взорът във звездите е окъпан,
а в облак избелял от искреност
люлеят неизреченото чувствата.
От утринна сълза проглежда розата...
© Татяна Александрова Всички права запазени