От ъгъла на болката

безмълвно ще се сгуша,

преди да си загърбя вярата,

че нямат дом сълзите.

Ще се опитам да разровя спомена,

та някак да прогледна в тъмното,

преди луната да си прибера в смълчаното.

Светулки ще напускам в стаята

и в оня миг на галеща сумрачност

ще свия поглед в тупкащата огненост.

Нощта се преживява с утрото

и мракът даже е ранимо гол,

щом взорът във звездите е окъпан,

а в облак избелял от искреност

люлеят неизреченото чувствата.

От утринна сълза проглежда розата...