Водата камъка прегръща,

а синевата планините снежни

и мойта мъка пак се връща,

че няма ги ръцете нежни.

Ела кацни на мойто рамо, птичко,

за да усетя твойта малка топлина,

защото, мисля, другите си имат всичко,

а аз живея грешно сред злина.

Отиде си човекът мил.

Отиде си, наистина замина,

сега живея, сякаш не е бил,

но лъжа се, че болката отмина.

От нея има всеки,

откак се е родил

и в него е вовеки,

щом нявга е любил.