ОТКОСИ

... запомних как мъглите се дарачат по голите поля и върхове,
как в тоя ден се чудеше кълвачът кого от двама ни да прикове,
как ти подири завет под заслона и ме повика кротичко: – Ела! –
и паднах като капка дъжд от клона на твоята замръзнала пола,
не всичките ми спомени са ярки, но те запомних – бяла и добра,

и как ти късах цяла нощ шишарки в мъглата на стишената гора,
как те целувах, сетне тихо чезнех! – из твоите разпуснати коси,
ти слезе в безсловесните ми бездни, измъкна ме от тях и ме спаси,
не питай блага вест дали ти носим с деня, запалил в изгрева фламбе,
кълвачът с ред стиховищни откоси те възвиси в безмълвното небе!