Отминала поука

Последен ден е.

Чакам да се стъмни.

По навик, пак, отварям си бутилка.
Отпивам глътка,

но едвам преглъщам.
Обичам светла бира, 

Но да е без горчилка.

Отварям втора, вече се задавих.
Явно, днес, не ми върви да пия.
Но знаеш, мисля,

казах ти, наскоро,
И не мога вече, в мене да го крия..

... Че до днес, неможех, аз да дишам волно,
До днес, а мина, май, година, вече.
От мъка, страдат с мен звезди-вечерни,
а луната тъмна дреха, сякаш си облече.

До днес, но стига, бе, човече!
От тъмното,  лицето ми посърна.
Ти толкоз близо си, а тъй си ми далече,
Аз сбогом казвам ти, и няма да се върна.

...и когато лятото издъхне,
И Щом небето се навъси
Когато вятърът отвее
душевните недъзи,
Когато се погледнеш, в

огледало онемяло.
Когато се завиеш,

премръзнал, с одеало,
Аз няма да те чакам,

и няма да съм тука.

Забравен полъх, отминала поука.