Небето е тъжно. Вечер проплаква.
Луната изцъклено гледа през него.
Зорницата, свила във себе си мрака,
поема на дните ни тежкото бреме...
И вятърът пърха във здрача, не стене,
притихнала веч е земята печална,
светулка във спомени тихичко дреме,
събужда сълзицата чиста, кристална...
Отново те няма. И няма устата.
Не шепне. Не диша и въздухът даже.
Унесена в мислите, тихо присядам,
и думи напират... на кой да ги кажа?!...