Липсваш ми, когато се събуждам

и слънцето започва да изгрява.

Светът край мене бавно се пробужда

и хиляди възможности ми дава,

а аз си мисля колко си далече...

и колко безнадеждно те желая.

И нося тази мисъл късно вечер,

когато на деня настъпва края.

И пак ми липсваш, докато заспивам,

а в тъмното ръцете ми те искат

и образът ти бавно се размива,

очите си когато силно стискам.

Сълзите ми са станали константа,

която нощем мислите изтрива.

Завива ме със спомени тъгата, 

а самотата тихо ме приспива.

Чета без теб любимата си книга.

Усмихвам се на слънчевото време.

Но нещо постоянно не достига, 

когато съм далече и без тебе.

И спомените с теб са като дарове,

а името ти всъщност е молитва.

Броя отново дните в календара,

а мислите ми пак към тебе литват.