Отвъд
Преминаваме бавно отвъд и поемаме тихо нататък.
А мъглата се движи над нас и ни бавно повежда.
Ето крачка напред. После друга. А после вратата
на заветния вход, на последната наша надежда.
Оптимизмът ушива крила и диктува посоките.
Но земята е майка и дава кърма на инстинкта.
Пък и нашият ангел е слаб и е твърде високо.
А духовното здраве отдавна го мъчи настинка.
Още първият поглед отвъд ни е хванал за гърлото.
Преживяваме бавно, навярно е „фата моргана“,
обитавала тия места. А усещаме гърбом:
хоризонтът потъва зад нас в океана от пара.
И какво от това, че ни дебне отнякъде хищник?
То наш'та окаяна кълка върви по реда си.
Но е ред на мъглата сега да раздиря и нищи.
И сърцето от нейните удари бавно да къса.
От големите бели копѝ се повдига небето.
От изпънати кули, гора от потънали копия
и от хребетни сиви ъгли – по ръба остриета,
се разби във земята и нашата Terra utopia.
Озлобено ругае и хапе, и зъби се вятърът.
И неистово вае душите ни в къс от метал.
Изкопаваме яма, поне да опазим телата си
в изранената рогова тъкан от мъка и кал.
И от мъка на мъка едва ли е толкава трудно
да треперим до сетния дъх под небето отвъдно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Вучев Всички права запазени
