Веднъж, докато стадото пасял,

овчарят срещнал вълк, голям и страшен.

Продумал му вълкът с човешки глас:

- Една овца ми дай, овчарю, че съм гладен.

Овчарят отговорил разгневен:

- Ах ти, жестоко същество, как смееш

овчиците невинни да крадеш,

да ги отвличаш, някъде, където

да ги убиваш и да ги ядеш?

Нима на този свят познава някой

от теб по-лош и страховит злодей?

- Защо ме обвиняваш, че съм зъл?

А ти нима не ги доиш - вълкът отвърнал -

нима не стрижеш меката им вълна

и топлата им кожа не съдираш?

Не ги ли колиш, щом ти се прииска

да се облажиш с мръвки до насита?

Замислил се овчарят. Подир миг

усмивка на лицето му изгряла.

- Предлагам спора някак да решим.

Да питаме овцете що ще кажат. 

Размахал гегата си - ясен знак

за кучетата верни сред полето,

овцете да насочат изотзад

надолу към кошарите, където

не може да ги изяде вълкът.

Овцете само блееха нехайно:

- От век така устроен е светът.

Овчарят е добър за всяко стадо.