Пак ще простиш...
Разделихме се. Тръгвам по късните улици
и не мисля за нищо.Отново съм сам.
Неизбежно е – просто такъв ни е случая –
само вземам от теб, а не мога да дам.
Горделиво събличам по пътя тополите,
упорит като хищник подушил гнездо.
Не желая да плача, не искам да моля,
но повярвай – не ми е съвсем все едно.
Гъделичка гърдите ми зло самолюбие
и превръща ме в тих, побелял лунатик,
ала знам, че до болка във тебе съм влюбен.
На квартален надменен и глупав език
се присмивам, уплашен от обич и химия –
недоказан процес с обясним резултат,
неизвестно защо неоткрит със години,
но събрал в шепа атоми целия свят.
Ще се върна,ти знаеш - това ми е ролята,
затова ме оставяш да скитам и спиш.
Без да има защо, без дори да те моля,
ще отвориш вратата и пак ще простиш...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Цанов Всички права запазени
