Пак вали
600
0
0
Дъждът отмива пак
от тебе и от мене прах,
охлюви пълзят в нощта,
край мен се хлъзга пустошта.
Вятърът свисти отвред,
сякаш роми свирят на тромпет,
прилепът лети с крила,
що носят (тиха) приказна мъгла.
Гърмът отеква наранен,
от свойта сила вечна запленен;
роден съм сякаш като него,
от брак между земята и небето.
Тихо е, звезди надничат към света,
пресъхнала, присяда моята мечта,
пребродила градища, планини, пустини,
самотна, удавена във мъка пак почина.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златко Тошков Всички права запазени
