Пандора

Тя е тук! Потръпвам,

щом чуя я да стъпва

по омекналата пръст.

Не носи кръст,

но на кръст ще ни разпъне,

цял един живот ще се прекъсне

с нейния първичен грях:

да търси, да иска,

ключа в ръката си тя стиска

и блуждае някъде в безкрая,

но на света ще дойде крахът, зная!
Ето! Ето!
Глас мистичен в миг я сепва,

нежно в ухото ѝ нашепва,

че иде време

да заносим тежкото си бреме!

Наказия до шия,

че грехът е общ,
за малкия човек и големия вожд,

всички до един имаме вина

и ще я плащаме тук и сега!
Ето я Пандора!

Не усеща никаква умора,

само стимул – рязък, нов,

не е той разум, ни любов,

а само любопитство –

да зърне що има отвътре

на кутията потайна,

ключа тя чака в миг да пъхне

и да види изненадата…

*

Не знам какво ще дойде?

Каквото Богът там нарежда,

но този път не ще да има

някаква надежда,

която да бута,

от кървавия прах

да се изправим пак…

*

И Пандора заминава,

тя изпълни дълга свой

и остави що заслужава

всеки шут или герой…