Без любов не се живее.
Без прегръдка късно вечер,
без сърца и без надежди.
Без слова, които знаем,
но не смеем да ги шепнем.
А пък аз живея, напук
реших да оцелявам.
Сред безбройните гробове
на нещастни скитници далечни.
Аз вървя и плахо се оглеждам.
Няма време за копнежи.
Трябва да се крия.
Кой спокойно би се скитал,
без любов и без надежди,
сам сред всичката човешка обич.
Току-виж, нападнал ме е някой.
Не с нож или с куршуми,
а с любов и погледи горещи.
Не желая да пробуждам пак
сърце, което не умее да обича.
Рицари с доспехи.
Ръкопашен бой и хиляди ранени.
Стига! Не пробуждайте у мен
любов, тя е чужда и не я разбирам.
Тя е страст, която ме обзема
и след нея нищичко не виждам.
Без любов не се живее.
Казват хората с усмивка.
Но не знаят колко трудно се
събират парченцата душа,
разбити от любов,
от силен ураган или от
нечия стихийна радост.
Че те има, че сте двама,
че обичаш повече света.
Дори неопитна и плаха,
ти обичаш, но си твърде слаба.
Без любов ще се превърнеш в прах.
Обич, мога и сама!
Светът в мен не е за двама!
© Любима Маеркова Всички права запазени