ПАРК

За тебе, парк обични мой, красив,

аз време винаги отделям.

Със теб зелен, спокоен, мълчалив,

обичам мисли да споделям.

Сега си с липов мирис ти залян,

цъфтят и твоите липички,

но тъжен си, от болка обладан -

с клони прекършени са всички.

Кои ли бяха тези сили зли,

връз теб кат вихри връхлетели?

За радости създаден, пък беди

дошли с хора освирепели,

за някоя немъчена пара,

харизана от тебе щедро,

поломили са твоята снага...

вид тъжен!... под небето ведро...

И слънцето безмилостно пече,

жълтеят и ливади сочни,

и само времето безспир тече,

не ще да знай, че ний сме срочни.