Патината е моята позлата
Кажи ми, пътнико, достигнал моя връх свещен,
намери ли нетленните ми мисли...?
И просветление получили спасен,
наметнал се с живителна амнистия...?
Защото в теб е трайната отплата
и вдъхновение, минирано от цел.
Патината е моята позлата
и само древното ме прави още смел.
Презрях и себе си...и другите презирам,
достигнал водопада на нощта.
Онази нощ, в която нищо не прозира
и истината тихо ослепя.
Дори и паднал ничком - на колЕне,
към своя Татко пак отправил взор,
аз моля Го за чуждо изцеление
и да премахне земния затвор.
Да отмени ярема на звездите,
на вечното страдание да сложи край.
С неземна светлина да съживи очите.
Да се събудим в Неговия рай!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
