ПЕПЕРУДЕНИ СЪНИЩА

В кошмара на самотните ти нощи

аз се появих като усмихната светулка.

Прехвръкнах тихо през терасата

и легнах си на нейната възглавница.

Огрях те като мъничка звездичка,

очите ти усмихнаха се, грейнаха,

и бемката на бузката ти се усмихна

и ме обвиха, и ме погалиха ръцете ти

със нежността недавана и непоискана.

Стаена страст изгригна мигом в тебе

с онази болка на кървяща стара  рана.

Душата ти така жадувала -

една светулка да се притаи във нея...

Внимавай! Лекичко с крилцата ми –

на сутринта ще трябва да си тръгна...

Защо така е тъмно в твойта спалня?

Защо студено е леглото и завивката?

Къде е тя – законната съпруга?

Защо е легнала в съседната до тебе стая?

Какво прогони я от брачното ù ложе,

в което спала е със тебе, но сама?

О - спирам със въпросите.

И хич не ме интересуват нейните!

Ако е имала света в нозете си,

ако е имала любов, и топлина, и рамо,

ако е имала усмихнатата бенка на лицето ти,

ако е имала и топлината на ръцете ти,

ако е имала усмивката ти тъй чаровно-мила,

ако е имала сърцето ти, душата, мислите...

Къде, по дяволите, била е?

Не – няма да я жаля и да страдам!

Любов се пази с много всеотдайност,

а не с обиди, плачове и лични драми.

Така устроени сте вий – мъжете:

Обичате сигурността на малко женско рамо,

което да  е с вас във радостта и болката.

Жена, която да е щурата любовница във нощите

и вярната съпруга в трудността на делника.

Аз бих могла за теб да бъда двете,

но как, кажи, живее се с една светулка?

Ти можеш да ме виждаш само нощем.

Не може да не се намери изход!

Заспивай, хайде, спи спокойно,

ще се погрижа, докато сънувам.

Заспа щастлив от мойто обещание

и бемката потрепваше на скулата.

Навярно ти сънуваш сън прекрасен,

във който  сутринта  ще си остана с тебе.

Аз не заспах – изхвръкнах тихичко

и литнах бързо при една вълшебница.

Разказах ù за обичта, раздялата и болката,

а тя усмихна се така чаровно-хитричко:

„Ще ти помогна, мъничка светулчице,

но как и със какво ще ми платиш ти, миличка?”

Заплаках, както само от любов се плаче -

защото нямах нищо материално на земята.

Усмихната, вълшебницата  мигом ме ориса.

Отлитнах бързо, за да изпреваря утрото.

И отново аз прехвръкнах през терасата.

Прегърнах те щастлива, глава склоних с умора.

Погледнах бемката ти тъй усмихната

и заспах щастлива - както в приказка...

Събуди ме целувката ти толкова желана.

Очи отворих и скочих стресната,

защото слънцето блестеше във прозореца.

Отдавна трябваше да съм излитнала,

денят бе само за законните съпруги.

Зачудих се защо пък ти си тъй усмихнат,

изправих се и се погледнах в огледалото.

Вълшебница ме бе превърнала във пеперуда!

Прегърнах те с крилете си  красиви,

така щастлива, така реална, толкоз земна!
А ти очите ми целуна и каза с патос:

„СЕГА ЗАВИНАГИ ОСТАВАШ!”

„Но как, а тя къде е и какво ще стане с нея?”

Получих отговор кристално-ясен:

„От днес щастливо женен съм за пеперуда!

 ... А тя... не зная... заминала е някъде нощеска...”