Петъчно момиче
Вали портретно.
Не (въз)диша.
Вятъра къса.
И... не обича.
Догорчава й
късната вярност.
Празнотата
в пълнотата
на сенки.
„Не можем ли
просто да спрем
и да бъдем,
без да го имаме...
някак си?!"
Преситен
от мисли е въздухът.
Престорено
в очите,
Той се задържа.
И тя пестеливо
прегръща. Но себе си.
И избелиха толкова...
и толкова
вече
прозрачни са зимите.
„А можем да бъдем
до дъно... дори счупени"
(дори истински)
Вали на често.
Споменно.
Свидно й е.
Нейното в него.
По дланите
втъкава насинени
следчувствия.
Момичето от петък.
Петъчно момиче.
С лесна усмивка.
За изтриване...
Лесно е... толкова Лесна.
След думите,
наречия,
по устни
бродират бездушие.
Тя... Бяга. Със устни.
Бяга.
И търси...
Шивачът на Щастие
да зашие небето й.
Но вали.
Безпрепинателно.
Бодливо
пулсират следите й.
Вали недъждовно.
На бримки вали
по зениците примки.
И тя
не обича прощално... не обича.
„Не можем ли...
просто да бъдем?!"
„След утре.
След утре, петъчно мое момиче..."
(след утре...)
И вали на усмивки.
И мимове.
И толкова сиво.
Толкова силно.
До безт(д)ишие.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Киара Всички права запазени
)!
