Пианото на Дявола
Пианото на Дявола
1.
Седял пред огледало нявга дяволът
и мислел за живота и смъртта:
- Самотен, празен е отдавна пъкълът,
ръждясала е адската врата...
Но родил се в него план коварен,
как ада отново от хора да гъмжи,
по-хубаво дори от свят покварен,
по-красиво от царство от лъжи.
Решил за свое забавление
да направи пиано от злина -
истинско адско произведение
с покварена и отровена душа.
Цял свят, затворен във кутия,
с живот, издялан в черен абанос,
обладаващ със своята магия,
поднасящ коварство на поднос...
2.
Едно пиано, недокосвано отдавна,
забравено във къща с порутени стени,
чакащо във тишината равна,
мелодия във струните да зазвучи.
Но проклето да се дави в тишината,
да гние самотно между четири стени.
И когато някой докосне го в соната,
сърцето му със жупел да плени.
И тъжно събира прах с години,
а паяци мелодия своя си редят
във паяжина от нежни струни,
от коприна партитури те плетат.
И чака самотно своята вендета,
да изпълни адския си рецитал,
по струните му гръмко да звънят чукчета -
кантата ледена като стомана на кинжал.
3.
Но ето, отваря се на стаята вратата
и старец плахо влиза у дома.
Грейна пианото, свърши тишината,
отрази се мелодийна светлина.
Някога пророк във книга бе записал
за пиано, прокълнато от самия Сатана.
Как с вещина и злоба го орисал
и затворил в сърцето му смъртта.
Ала пианистът не вярва във илюзии,
за него е безсилна и смъртта
от родената в мелодия музика,
лееща се на пианото във песента.
И седна пианистът на своето пиано
и отключи се гласът му плавен,
реди се песен в черно-бяло,
но усещаше се чувство странно.
Пианото, във своята магия,
обсебваше в песента си музиканта.
Прибираше душата му в кутия.
Крадеше от сърцето му таланта.
Изпиваше със абаносово проклятие,
жадно попиваше живота.
Приковаваше пианиста на разпятие.
Сбъдва се казаното от пророка!
И въртеше старецът в от музика верига,
омагьосваше го в оперен въртоп.
Не спираше, нямаше за него стига...
Сърцето му се даваше в потоп!
Залепнали ръцете за тежките клавиши,
стягаше пианото като във клещи.
А умората настигаше, не можеше да диша,
притваряха се клепките горещи.
Настъпи тишина!... Акорд последен!...
Затръшна се капакът с тежък стон.
Падна на земята пианистът беден...
Смъртта благодари с поклон...
4.
И ето, коварното пиано отне живота,
прокълнато от древни времена,
равняващо се по сила със кивота,
но дамгосано със адската злина.
И отново то чака някъде отровно,
да забие камата си във нечие сърце,
щом по черно-белите клавиши скромно,
засвири пианистът с наивните ръце...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
