Когато старостта
с костеливи пръсти посегне
младостта да посребри,
даже тогава ще си спомням за тебе...
Още ще скита отчаяно
дива печал –
ти си тръгна и... беше самотно,
и заплувах в тъмнината, сама...
Ще се втурва насън любовта ми
неистова,
ще те викам в нощи безсънни,
ще се питам за края на дните
и за тоя ад
във сърцата ни скръбни.
Тъжно ще бъде...
и тъжно ще гледат очите ни
от снимките във вехтия албум...
Как ще свърши всичко –
не зная,
но ще легнем пречистени
в оная безжизнена вечност,
белязала голямата стара любов –
толкова цветна и земна,
нереална и истинска.
Знай, приятелю –
няма край любовта!
Свършване няма, любов! Свършване няма!...
© Милена Стоянова Всички права запазени