когато съм тъжна и унила
и в душата зейва дупка гнила,
само стиховете ме успокояват
и душата моя като огън сгряват.

затова отново пълня твойта поща,
да излея мъката във стихотворна форма,
да напиша нещо - туй сякаш искат мойте пръсти
и коват тез стихове безсмислени и пусти...

и чудя се къде е смисълът във всичко,
щом те напусне нещо тъй обично?
кога ще мине тази болка - постоянно пита се душата
и продължава да се лута в самотата...

минава време, болката дали и тя минава?
не! ний просто кътаме я тъй дълбоко във сърцата,
че щом намерим смисъла отново,
душата закопава всичко старо... всичко лошо...

но туй оставя в тебе рана,
променяща частица в теб
и при повторна драма
частицата превръща се в огромен лед...