Писмо до нея
Дойде и си отиде,
тъй неусетно мина времето заедно.
Мислех, че те имам, но се оказа чужда.
Може би те имах за миг,
но чужда остана.
Може би очите ти гледаха мен,
а може би него гледаха през тялото ми.
Аз съм сянка, мисъл, идея.
Аз съм отражение на изгубеното,
идея за него, докато го няма –
да го поддържам жив.
И така дори непознат го намразих –
завидях му, че има теб.
Реалност ли беше всичко
или просто слепи мечти,
визуализирани от един болен
и самотен мозък, копнеещ за едно…
Едно просто, но невъзможно нещо!
Да те има! Е, има те,
но вече само в сънищата!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Станиславов Всички права запазени
