Писъци на страдащи до болка

изпълват нощното небе.

Войник в редиците на полка

е длъжен да убие днес дете.

Душата се руши от угризение,

съзнанието иска да изпълни своя дълг.

Дадена е заповед, има задължение.

Погледът му е свиреп като на вълк.

Чу се изстрел, после -

гробна тишина.

Мъртвешки стон, а после-

страх и празнота.

Птиците притихнаха в гората.

Дърветата скърбяха с глас.

Детето спаси се от съдбата.

Детето, молещо без глас.

Войникът се отказа от делата,

водещи го в пазвите на мрака.

Но остави дар  на старата с косата,

а гората с глас заплака.

Себе си поднесе на тепсия,

навместо крехката душица.

Каза само: ”Това е мойта орисия”

усмихнато в последната въздишка.